„Той диша“: Моите два часа под развалините на Газа след израелски удар

Град Газа — На сутринта, когато се случи немислимото, татко ми държеше радиото покрай себе си, надявайки се новините бюлетинът може да донесе някакво облекчение, като да вземем за пример вест за преустановяване на огъня. Майка ми се опитваше да даде успокоителен звук след следващата дълга и безсънна нощ в фамилния ни дом в центъра на град Газа.

„ Надявам се, че днешният ден ще мине умерено или най-малко ще бъде нещо друго от нощес “, сподели ни тя.

Онази заран – 7 декември – откакто се свързах с новинарското ми бюро в Доха, с цел да ги уведомя, че сме претърпели тежката нощна бомбардировка, аз се причислих към моя 65-годишен татко Рафик, който слушаше новините.

Никой от нас нямаше визия какво следва.

Случи се за няколко милисекунди. В един момент утринното блестящо слънчево греене изчезна, до момента в който целият свят потъна в мрак и двегодишният ми наследник Рафик, брачната половинка ми Асмаа, татко, майка Надя и сестра Фатма бяха хвърлени в черен свят от задушаващ прахуляк, пушек и огън.

Всичко като че ли изчезна. Всичко, което знаех, беше, че болката минава през тялото ми и бях в капан под това, което по-късно научих, беше тежестта на тавана, притиснат върху мен и фамилията ми.

В суматоха изкрещях имената на фамилията си едно по едно. Тъй като не можех да видя нито един от тях, се молих и плачех някой от тях да ми отговори.

Никой от тях не го направи.

Няколко мига по-късно припаднах.

Пълно комплициране

Часове по-късно гласовете бяха първите.

Приглушени крясъци „ Той също е жив! “ това стана " Той диша! ". За мен нямаше значение. Всичко, което ме интересуваше, беше да схвана дали фамилията ми е в сигурност.

„ Всички те са добре, не се тревожи за тях “, увери ме чужд, пробвайки се да спре притока на кръв от ръцете и счупените ми пръсти.

„ Само, апелирам, не правете никакви старания да се движите – дръжте главата си изправена “, инструктира той, до момента в който претърсваше тялото ми за други пострадвания и рани.

Почувствах единствено цялостно комплициране. Не можех да схвана какво се случва. Не разбрах кои са всички тези хора или по какъв начин бяхме ударени от въздушен удар, който никой не беше чул да идва. Не можех да кажа къде е фамилията ми или да мисля ясно за случилото се.

Помня обясненията. Бяха минали два часа, откогато къщата беше бомбардирана. През цялото това време бяхме останали затрупани под руините, лежащи там, до момента в който съседите ни се бореха неистово да пробият циментовите стени на къщата, с цел да стигнат до нас.

Когато постепенно започнах да разбирам какво се е случило, болката, която изпитвах, като че ли се ускори.

Всички получихме пострадвания по време на въздушния удар. Спомням си по какъв начин синът ми Рафик крещеше, лицето му беше изцапано с кръв и прахуляк, до момента в който непознати се опитваха да го почистят.

Как оцеляхме след бомбардировките, стъклата и метала, които падаха върху нас, до момента в който двуетажната постройка се срутваше над главите ни, не мога да кажа. Все още наподобява като знамение.

Но макар че този въздушен удар не ни умъртви, той унищожи нещо вътре в нас. То унищожи всички последни останки, които имахме от нормалността и от продължаването на живота. В един дребен момент то пося семената на душевните рани, които ще носим всеки ден със себе си цялостен живот.

Седмица безкрайна мъка

Нашите съседи съумяха да ни окажат незабавна първа помощ, като почистиха и превързаха раните ни. Но нямаше нищо, което да облекчи болката, която в този момент измъчваше телата ни. Никой не си е правил илюзии, че достъпът до здравна помощ ще бъде елементарен.

Болниците и медицинските заведения са съществено наранени от бомбардировките. Липсата на съответни медицински консумативи докара до това, че доста от ранените по-късно изгубиха живота си от зараза. Преместването където и да е в северната част на Газа крие сериозен риск да бъдете набелязани от израелски снайперист или да бъдете хванати от залпов огън. Независимо от това, макар заповедите на израелските сили да изоставен, тази област остава дом на стотици хиляди цивилни, всички от които би трябвало да устоят на тези опасности всекидневно.

В продължение на шест дни, в руините на нашия дом, мечтаехме да намерим болкоуспокояващи – или нещо, което най-малкото ще ни разреши да заспим.

Нямаше такива.

Казаха ни, че сме имали шанса да оцелеем след бомбардировката. Въпреки че това може да е правилно, то предлага малко комфорт през нощта, когато болката от пострадванията ви става неописуема, лишавайки ви от сън или какъвто и да е комфорт.

Инфекцията е непрекъсната грижа. Всеки път, когато се появи първата диря от замърсяване, раните би трябвало да се почистят с гореща вода, толкоз гореща течност, че изгаря хубавичко кожа към раната. Беше мъчно да накараме Рафик да разбере, че не се опитваме да го изгорим. Все отново, макар че болката от изгарящата вода беше по-голяма от тази от всяка зараза, той я одобри.

Не си коства да мислите за алтернативата.

Бягство в смут

Измина една седмица и започнахме да виждаме някои усъвършенствания в здравето си. През цялото време бомбардировката продължава.

Около обяд на 14 декември нашият квартал беше подложен на голям въздушен и артилерийски обстрел. Беше необикновено и изглеждаше изцяло безсистемно. Съседите ни умираха всяка минута. Много други бяха ранени.

Когато израелските войски дойдоха след бомбардировката, тези, които можеха, избягаха, с цел да спасят живота си – в това число фамилията ми. Мога единствено да опиша този миг като чист гнет. Тези, които бяха улучени или ранени вследствие на баража, бяха изоставени.

Да спреш и да окажеш помощ означаваше да умреш.

Докато вървяхме на зигзаг по улиците измежду тълпи от ужасени хора, болката от раните ни се завърна с възмездие.

Съпругата ми, нашият ужасяващ наследник на ръце, предложи да потърсим заслон в едно от учебните заведения, ръководени от Агенцията на Организация на обединените нации за подкрепяне и работа на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), относително надалеч от центъра на бомбардировките.

Там се присъединихме към хиляди други, всички от които говореха, че са оставили след себе си подиуми на гибел и кланица.

Сега ни остава малко, с изключение на най-важното. Няма налични храна и медикаменти.

Няма задоволително матраци и одеяла, които да предпазят от лютия мраз през нощта. Чистата питейна вода е разкош, оставяйки на хората нищо за пиянство с изключение на мръсна вода, увеличавайки възможностите за бактериална зараза и стомашно заболяване.

Децата, бременните дами, младите и възрастните хора са изправени пред една и съща ежедневна битка: оцеляване.

Животът в това учебно заведение е в очакване на гибелта.

Няма какво повече да загубим. Губихме другари, близки, сътрудници, учители и лекари. Всичко – безусловно всичко, което имахме – го няма.

Дори войната да завърши в този момент, ще ни отнеме години, с цел да стартираме да си възвръщаме нещо от това, което сме изгубили.

Нямаме визия по кое време още веднъж ще имаме място, което можем да назовем дом.